НАРИЦАТЕЛЕН —Речник на българския език — алтернативна версия

НАРИЦА̀ТЕЛЕН, -лна, -лно, мн. -лни, прил. 1. Грам. В съчет.: <Съществително> нарицателно име. Съществително име, с което се назовава клас обекти или всеки обект от този клас. Съществителни нарицателни имена са например общите названия на географски обекти:.. море,.. остров и пр., общите названия на растения: дърво, дъб .., названия на действия,.. общите названия на лица и пр. ГСБКЕ II, 43. Общо или нарицателно имя е онова, което може да принадлежи на всекий предмет от цял род или вид: река, планина. С. Радулов, НГ, 29-30.

2. Обикн. като сказ. опред. За собствено име (обикн. на литературен герой, исторически деец, събитие, местност и под.) — с който обобщено се назовават и типизират определени качества, свойства, прояви и под. Батак! Това име и като собствено, и като нарицателно характеризира нашата революция. Ив. Вазов, Съч. ХХIII, 169. Не остана кът в България, дето да се не представи Иванко. Имената на Иванко, на Исака, на отец Ивана станаха нарицателни. К. Величков, ПССъч. VIII, 74. Аферите от тоя род не са новост през третата Република. Достатъчно е да се цитират: Панамската афера, която стана нарицателна за всички големи организирани грабежи чрез "акционерни дружества". Пл, 1934, бр. 1554, 3.