НАРОЧЕН —Речник на българския език — алтернативна версия

НАРО̀ЧЕН¹, -а, -о, мн. -и. Прич. мин. страд. от нарочвам¹ като прил. Разг. Който е обект на враждебно, лошо отношение, на тормоз, преследване. Де да знае не бърка ли и като върви. Нароченият човек за това, че диша, можеш крив да го изкараш. М. Яворски, ХСП, 279.

НАРО̀ЧЕН², -чна, -чно, мн. -чни, прил. 1. Разг. Който е определен, създаден, назначен специално за някаква цел или функция; специален. На масата му лежеше докладната записка, която бай Нончо Стоев му беше изпратил само преди няколко часа с нарочен куриер. А. Гуляшки, СВ, 214. Хаджи Смион забележва на публиката, че плачът е голямо изкуство, и че във Влашко плащат на нарочни жени да плачат над умрелите. Ив. Вазов, Съч. ХХII, 102. В Цариград се свикваше нарочна смесена комисия, която да се занимае с въпроса за българската църква. Ст. Дичев, ЗС II, 334. Изпращани били [срещу размирниците] нарочни наказателни войскови части. В. Мутафчиева, КВ, 60. Карпуза държи кръчма с кафене, в която след обед свири нарочен оркестър, доведен чак от Цариград. Н. Хайтов, А, 61.

2. Рядко. Който се извършва, става специално с определена цел или намерение, а не случайно; специален. Противоп. случаен. Неговото нарочно идване не беше напразно.

3. За жест, поведение, действие и под. — който се прави, проявява, показва умишлено, преднамерено, неслучайно, преднамерен. Противоп. случаен. Разговорът, който водеше брат ми, беше по-важен и по-интересен от тия докосвания, които можеха да бъдат случайни, а можеха да бъдат и нарочни. К. Калчев, ПИЖ, 161. Петър Овчаров — прочете той с нарочно запинане. Ив. Вазов, Съч. ХХII, 186. Лицето ѝ сияеше. Не бе останала и следа от нарочната сдържаност и дори неприязън, които показваше през последните дни. Ем. Манов, БГ, 207. Тя го изгледа с изпитателен поглед, от който той не можеше да скрие своята нарочна навъсеност. Т. Харманджиев, Р, 24.