НАТЪЖЀН

НАТЪЖЀН, -а, -о, мн. -и. Прич. мин. страд. от натъжа като прил. 1. Който изпитва тъга, който е обхванат от тъга; тъжен, нажален, наскърбен, скръбен. Боян застана смирено пред натъжената си майка и нейните тъй рядко виждани преди и след обявяването на войната сълзи, го поразиха. Ц. Церковски, Разк. III, 135. И замина [баща ми]. Мама си поплака. И ние, децата, бяхме натъжени. Кр. Григоров, Н, 195-196. Налегнат ли го скърби, теготи — / той твърд е и кат смърт студен; / случайна радост да го посети — / глава оборва натъжен. Д. Бояджиев, С, 12. ● За сърце, душа. Но видех ли го вчера минзухара — / луч огря душа ми натъжена, / и сърце ми трепет млад усети. Ив. Вазов, Съч. III, 235. Обвиват се около кършен стан ръце. / Но крий на рамо момино певец лице, / за да не издаде натъжено сърце. К. Христов, Кр, 5.

2. За очи, лице — който изразява тъга; тъжен, нажален, наскърбен, скръбен. Хубавото ѝ лице изглеждаше замислено и натъжено, сякаш тя мислеше за нещо свое, далечно и чуждо на това, което ставаше в къщи. Ем. Станев, ИК I и II, 403. Джена се изправи и се обърна с натъжено лице към Дамяна: — От няколко дни насам нищо не иска да яде. К. Петканов, ДЧ, 463. Навлизат с плач в подземия незнайни / тълпите смъртни и с натъжен взор / изчезват, сякаш спомени нетрайни. Ем. Попдимитров, СР, 121.

Списък на думите по буква