НАФОРА —Речник на българския език — алтернативна версия

НА̀ФОРА ж. 1. Само ед. Събир. Църк. Късчета осветен, благословен при литургия хляб, който вярващите християни приемат като причастие; анафора. Свещеникът даде отпуск, взе дискуса с нафора, застана на владишкия трон и заблагославя богомолците. К. Петканов, ЗлЗ, 13. Надигна се голяма врява и никой не чу последната молитва на свещениците, малцина се сетиха да си вземат нафора, раздвижи се целият народ, що пълнеше църквата. Д. Талев, ЖС, 199. Аз, мама и дядо се връщахме от църква. Мама носеше в кърпата си две хапки нафора. Д. Немиров, КБМ, 113. — Абе, отец, що е комка и що е нафора? — А то се знае, майка, комката — божията кръв, нафората — божието тяло. Д. Вълев, З, 231.

2. Разг. Отделно късче от такъв хляб. Всеки неделен ден отива в горната черква облечена в черно .. и донася нафори за двете си деца, за слугинята и за съпруга, който не е твърде черковен. Ем. Станев, ИК III и IV, 285.

◊ Като нафора, грабя, ям, изяждам. Много бързо и с охота (грабя, ям, изяждам). Прясна риба! Прясна риба! — виках, и хората я грабеха като нафора. Г. Караславов, Избр. съч. I, 84. Изядоха го [телето], бей, изядоха го като нафора за едната хубост с Хаджията, има-няма за една неделя! Чудомир, Избр. пр, 41.

— От гр. να5ορά, Bνα5ορά.