НАЧУ̀ДВАМ

НАЧУ̀ДВАМ СЕ, -аш се, несв.; начу̀дя се, -иш се, мин. св. -их се, св., непрех. Обикн. с предл. на. Чудя се, учудвам се на някого или нещо много, във висока степен или до насита; надивявам се. Трябва човек да иде във Венеция, дето Тициано е прекарал дългия си живот, и в Мадрид, за да се начуди напълно на творческата сила на тоя великолепен гений. К. Величков, ПССъч. III, 212. Докато да са нагледа Иванчо на гиздавата къщница и дорде да са начуди на тази добра жена, на която сладките ѝ приказки нямали насищане, ето че го огря от вратата друго слънце. Ил. Блъсков, ПБ II, 35. ● Само св. След отриц. форма на мога и съюз да. За усилване. И все още не можеше да се начуди на тая смела българка. Той се приближи с коня си към веригата пленници и загледа как подаваше кака Пенка на момците да пият. Зл. Чолакова, БК, 100. И когато ни посрещаха със сълзи на очи, .., и когато ни целуваха ръцете, аз не можех да се начудя! Д. Немиров, Др, 68.

Да <му (ѝ), им> се не начудиш. Разг. За израз на силно учудване от поведението, постъпките на някого. Той беше много кротък, много възпитан и много начетен момък. Да му се не начудиш — все вестници и книги влачи и все чете, и все пише. Г. Караславов, Избр. съч. II, 459. Какви къщи оставиха хората по другите села, .., и избягаха по градовете, а тя... Да ѝ се не начудиш! Г. Мишев, ЕП, 83.

Списък на думите по буква