НАШЕНЕЦ —Речник на българския език — алтернативна версия

НА̀ШЕНЕЦ, мн. -нци, м. Разг. Човек от родния край, селото, града на говорещия; земляк. — Аз съм тукашен. Тук съм се родил аз, в Подуяне. — Пък ми замязахте на нашенец. Аз съм тракиец. Г. Крумов, Т, 90-91. Бай Христо е нашенец, от Криворечка паланка. Д. Спространов, С, 142. "Добруджанецът пътува с хляб,.. Пък срещнеш ли човек с големи провиснали мустаци,.., шоп е." Ами нашенеца? — попитах аз. "Нашенецът е мълчалив." Н. Инджов, ПП, 54. — "Не мога, либе, да дойда, / че мен ме тато, либе, не дава, / че не си, мило либе, нашенец". Нар. пес., СбВСтТ, 654. // Човек, който е от една и съща страна с говорещия; съотечественик, сънародник. Сега печатам на български антология от песни и стихотворения из една чужда поезия, за чието съществуване едва ли някой нашенец е чувал по-напред. П. П. Славейков, Събр. съч. IV, 5. Добре ще е да намерим малко пари, от ваши познати... Защото от нашенците в Румъния мъчно се намира, братя... — допълни той с болка. — Който има, не дава; който иска да даде — няма. Ст. Дичев, ЗС I, 393. — Какъв ти сърбин? Нашенец е [дядо Стоимен], от тукашните. Воденичар бил. Ст. Загорчинов, ДП, 317. У русите има речка: злочестината е сестра на глупостта; и нашенци казват: ум царува, ум робува. Й. Груев, СП (превод), 194.