ОБЕЗУМЯЛ —Речник на българския език — алтернативна версия

ОБЕЗУМЯ̀Л, ‑а, ‑о, мн. обезумѐли. Прич. мин. св. деят. от обезумея като прил. 1. За човек — който е загубил контрол върху поведението си, загубил самообладание поради силно изживяване, раздразнение и под. Мнозина зарязаха оратора и се втурнаха да гледат обезумелия наемател на бюфета, който отчаян от изпотрошения инвентар, блъскаше в земята каквото му попадне. Ем. Станев, ИК I и II, 124. — Чуй какво ти казвам, мари жено! Казвам ти, че никой няма с пръст да ги бутне.. Обаче обезумялата майка, спуснала се като дива котка подир децата си. Д. Ангелов, ЖС, 529-530. Филката гледа известно време своя обезумял приятел, кивна с глава и рече: — Оная барем човек уби, ами ти какво направи, че страдаш като грешен дявол? Д. Немиров, Д № 9, 186.

2. За очи, поглед и под. — който изразява голяма уплаха, изненада или друго силно чувство. Иван се преметна, извърна се, като че искаше да хукне нанякъде и загледа с обезумели очи надзирателя и войничето, което беше застанало на вратата, току зад прага. Г. Караславов, Т, 114. Людете се споглеждаха с обезумели погледи, но никой и не се реши да бяга — турците се изсипаха от всички страни, надигали пушки с ножове, натъкнати по тях. Т. Талев, И, 595. Отстъплението се бе превърнало в паническо бягство. Всички имаха обезумял вид и приличаха на стадо овце, подплашено от кучета. Ив. Мартинов, ДТ, 99.