ОБИДЕН —Речник на българския език — алтернативна версия
ОБЍДЕН1, ‑а, ‑о, мн. ‑и. Прич. мин. страд. от обидя като прил. 1. Който е понесъл обида, оскърбление и е изпълнен с огорчение; оскърбен, огорчен. Обиденият учител му доказа с история в ръка, че Русия е била надвита при Севастопол. Ив. Вазов, Съч. VIII, 65. Отвън още се чуваха заканите на обидения чорбаджия и на синовете му. Й. Йовков, Ж 1945, 28. Господ му [на магарето] дал ръст, колкото на катерицата .. — Това не е за търпение, Господи — казва обиденото магаре. Нар. прик., Христом. ВВ I, 58. Когато обидените български търговци попросили покровителството му, той поискал от гръцкий император Лъва Премъдраго свобода на българската търговия. П. Р. Славейков, СК, 80.
2. За сърце, душа на човек — който е изпълнен с огорчение от понесена обида, оскърбление; оскърбен, огорчен. Дълго той мълчеше бледен, с душа обидена и препълнена с горчивина. Елин Пелин, Съч. III, 21. Цветановата майка, с прекършена воля и с
обидено сърце, залиня и заболя от незнайна болест. Ив. Карановски, Разк. I, 45.
3. Който изразява огорчение, който е присъщ на човек, понесъл обида, оскърбление. Момъкът фърли в мене такъв учуден и обиден поглед, щото веднага се разкаях за смелостта си. Ив. Вазов, Съч. IХ, 146. — Кир протосевасте, — провикна се един млад византиец с обидено лице. Ст. Загорчинов, ДП, 130. — Значи отказваш да поприказваш със Саваков? — лицето на Евгени доби още по-недоволен и обиден израз. Д. Ангелов, ЖС, 52. Пристигна той сам, без оръжие, жълт и начумерен и с такова обидено изражение на лицето, че тънките му безцветни устни сякаш бяха изчезнали. П. Вежинов, НС, 185.
◊ Обиден от природата (съдбата). Книж. Който е нещастен, обикн. по рождение, с физически или психически недъг, който е с нещастна съдба. Тоя почти двайсетгодишен момък, полуумен, духовно обиден от природата,.., се изпречваше пред мене като зла загадка. Ив. Вазов, Съч. ХI, 20. Като жива се яви пред очите ми и нейната куца, обидена инак от съдбата, ала толкова разумна дъщеря. Т. Влайков, Съч. II, 214. Обичай този опърпан, този несретен, но не и обиден от съдбата народ. П. П. Славейков, Събр. съч. VII, 138.
ОБЍДЕН2, ‑дна, ‑дно, мн. ‑дни, прил. 1. Който причинява, нанася или съдържа обида, който обижда; оскърбителен. Славов недоверчиво го погледна,.. Но Дечев се престори, че не забелязва обидния му поглед. Х. Русев, ПЗ, 121. Той не пропущаше случай да хвърли обидна дума по негов адрес и се стараеше да го предизвика отново. Д. Габе, МГ, 82. Той отговаряше умно, спокойно. Отговаряше въздържано и с достойнство дори и на обидни и неуместни въпроси. Й. Йовков, Разк. II, 196-197. За да омаловажи поне що-годе тази обидна постъпка на жена си, той се обърна към своя роднина с една още по-задушевна приветливост. Т. Влайков, Съч. II, 169. Нека да ни сочат с присмехи обидни / счупените окови и дирите стидни / по врата ни още от хомота стар. Ив. Вазов, Съч. I, 202.
2. Който е свързан с неприятно, унизително за някого състояние или преживяване. Той забравяше в душата си обидното минало, прощаваше всичко и мислеше: "Ще се оправят работите. Злото не е трайно". Елин Пелин, Съч. III, 35. Звездата на Ботева,.., светеше най-ярко и оставяше в обидна сянка личността и заслугите на Каравелова. Ив. Вазов, Съч. VII, 170. Живота си до днес със пълни шепи / в открития двубой да отдадеш, / а като червей в миг да те претрепе / един нелеп тътнеж. / Бездействие. Безпомощност обидна. Бл. Димитрова, Л, 209. Нахлува шум отвън и помежду ни, / едва роден, расте страхът от думите, / които неизбежно ще звучат / с привидна скръб, / с обидна нищета / над още непогребаната нежност. Ив. Пейчев, Избр. ст, 130.
3. Диал. За човек — който обижда, наскърбява някого. Груйова майкя говори: / — Сине Груице, Груице, / обидна твоя Бояна! / Тизе я, синко, остави, / та кума да си изпратиш, / она си сва ноч играла / сас твои млади ратае. Нар. пес., СбНУ ХLIII, 356.