ОВА̀РДВАМ

ОВА̀РДВАМ, ‑аш, несв.; ова̀рдя, ‑иш, мин. св. ‑их, св., прех. Разг. Опазвам, запазвам, съхранявам или спасявам някого или нещо. — И ако народът отива да мре, за да оварди сламените си хижици, как мислиш — аз ли трябва да стоя със скръстени ръце, дето имам толкова ми ти палати, чертози и църкви? А. Гуляшки, ЗВ, 647. Ето в събота след пладнина да тръгнат с Тоня... Тоню ще ѝ бъде дружина, все пак момче е, може и лоши людски приказки да отбие, и от кучета да я оварди. Г. Караславов, ОХ II, 309. овардвам се, овардя се страд. и възвр. Взел думата най-старият мишок, що бил най-мъдър. — Не можем се овардим ние от капана — рекъл той, — защото в него човекът слага я хлебец, я сиренце, я сланинка... Хр. Пелитев, АЧ, 40. Трябваше да се оварди селякът от хищните апетити на лихварите, трябваше да му се даде в служба една смислена и предана интелигенция. Ас. Златаров, Избр. съч. II, 277.

ОВА̀РДВАМ СЕ несв.; ова̀рдя се св., непрех. Разг. Опазвам се, спасявам се. Въпреки трудностите и мизерията те бяха се овардили от болести и нещастия.

◊ Овардвам / овардя си кожата. Разг. Успявам да остана невредим, да се избавя от опасност; спасявам се. Дядо Танаси казва: "Преди дваесе години, турех ли огън на фитилите, толкова бягах, за да си овардя кожата, че дваесе чифта цървули не ми стигаха на годинина". А. Гулаяшки, ДМС, 214.

Списък на думите по буква