ОКАЛВАМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ОКА̀ЛВАМ, ‑аш, несв.; ока̀лям, ‑яш, мин. св. ‑ях, св., прех. 1. Нацапвам, оцапвам нещо с кал; изкалвам, оплесквам. Там той вечер, на смръкване, умивал ѝ белите крачка, когато ги тя окалвала с многото си скачане по градината. Св. Миларов, СЦТ, 79-80. Постелки, лъганци [възглавници], простички, но шарено изтъкани, бяха тъй прилично наредени, щото наш Иванчо едвам пристъпи да седне върху посланото; той са свенеше да не окаля чистите постелки. Ил. Блъсков, ПБ, 34-35. Постиляй,.., постиляй, / постиляй бело косаче, / .. / да доде да седне. / Ризата да не окаля, / че ще я дружки познаят. СбВСтТ, 905. — Земам те Черню, земам те / за наште врата долен праг, / кат си чехлите окалям, / от тебе ще ги отривам. СбВСт, 804.

2. Прен. Говоря лошо за някого; петня, позоря. Дали пък да тръгне по дирите на Соте. Да го спре, да му каже: "Така и така, с Илка не можем да мелем на една воденица. Окалва ме пред хората..." Кр. Григоров, ПЧ, 157. Всеки ден нови присмехи, а ви ся преструвате, че не знаете уж нищо. Този кал, с когото мя покриват, не окалва ли и вас, Дон Алфонсе? К. Величков и др., ЛБ (превод), 50. окалвам се, окалям се страд. и възвр. Слънцето грее и в калта, ама не се окалва. П. Р. Славейков, БП II, 122. Там ги пристигва силен дъжд, додето си додат в града, окаляли се до уши. Лил., 1884, кн. 7, 2. Хлодвиговите потомци безпрестанно ся били помежду си, окаляли са със злодейство и с други пороци. ВИ, 1867, 74.