ОКАНИЦА —Речник на българския език — алтернативна версия

ОКА̀НЍЦА ж. Диал. 1. Пръстен съд, обикн. за вино или ракия, с широк отвор и две уши (дръжки) отстрани, с вместимост една ока; оканик, оканичка. Над вратата на кръчмата беше изрисуван един червендалест чичко с накривен калпак, който усмихнат надигаше оканица с вино. Д. Кисьов, Щ, 198. И започнал той [селянинът] да черпи.. След туй започнал да се застоява сам пред пълна оканица с върла сливовица. И браздите на нивите му оставали все неподкарани, неизкарани. М. Яворски, ЕСВ, 120-121. Кънчо сложи пред тях една оканица и билюрен юз. Т. Влайков, Съч. I, 1925, 147. — Не бойте се.. — Али Страшника на сиромаси зло не сторва. Ей, Стамате, кръчмарино, разнеси оканици между мъжете. П. Спасов, ГЛЗЗ, 17. Па влезнахме у хладна меана — / там седиме три дни та пиеме, / та пиеме руйно добро вино. / Чашата ни беше оканица, / оканица сѐ от суо злато. СбНУ ХLIV, 18.

2. Стара мярка за тегло, равна на 1283 грама; ока (Н. Геров, РБЯ).

3. Предмет, който тежи една ока. Свети Гьорги коня кове / под ябълка миризлива, / .. / Плочи тура оканици, / клинци тура литреници. СбНУ ХLIV, 165. Кой ще доде на нашата седекя, / .. / ще му дадем оканица ябълка. СбНУ ХIV, 26.