ОМЕКНАЛ —Речник на българския език — алтернативна версия
ОМЀКНАЛ, ‑а, ‑о, мн. ‑и. Прич. мин. св. деят. от омекна като прил. 1. Който е мек, еластичен, гъвкав, обикн. след някаква обработка, въздействие. Подскачаха косове и всякакъв друг дребосък, който се прехранваше от омекналите плодове. Д. Фучеджиев, Р, 158. Байко донася омекналата ръже‑
ница и заедно с тато почват да връзват пожънатото кукурузенище на големи снопове. Т. Влайков, Пр I, 297.// За сняг — кишав, полуразтопен. Конете едва теглеха товара — затъваха в омекналия сняг, пръхтяха, напрягаха вратове. А. Гуляшки, МПС, 299.
2. За човек или част от тяло на човек — който няма физически сили, устойчивост, стегнатост. Драгул се свлече на пода омекнал и безгласен. Ст. Сивриев, ПВ, 30. Надигна се натежал, омекнал, като сипваше от дамаджаната ракия. В. Андреев, ПР, 162. До една дълбока, изкопана от снаряд яма падна Гражев. Помощник-командирът се позапря за малко и погледна със съжаление неговото прегънато, омекнало тяло. Ив. Мартинов, ДТ, 254. Омекнали колена.
3. За топлина, светлина, шум, звук и под. — който е с намалена сила; отслабнал. Докато се приберат в селото през омекналата топлина на лятото и свърши нощта в едно бездомно легло, той искаше да отгатне какво е забравил, но не можеше да си спомни. Д. Вълев, Ж, 138. Слънцето не влизаше направо в гората, а се процеждаше през иглиците, за да се превърне в една омекнала, облагородена светлина. Н. Хайтов, ШГ, 257. Градският шум стигаше омекнал и префинен до мене, приличен на един далечен стон. Ив. Вазов, Съч. ХI, 86.
4. За човек, сърце — който е станал по-отстъпчив, дружелюбен, благ, човечен в отношението си към другите. Той бръкна в джеба на жилетката си да извади часовника и бързо измъкна нещо оттам. Всички видяхме, че това беше пръстенът. — Я гледай! — се позачуди вуйчото омекнал и възрадван. Д. Немиров, КБМ, 41.
5. За лице, поглед, глас — който е изгубил своята напрегнатост, суровост, станал е по-мил, благ, мек. — Колкото за храна, бъди спокоен, гладни няма да те оставим — обеща Василчо с омекнал глас. Чувството на лека неприязън към Борко, което до преди малко се бе загнездило в душата на Василчо, изведнъж изчезна. М. Марчевски, ГБ, 190. Аврам Немтур го гледаше мълчаливо, с омекнал, малко очуден поглед. Д. Талев, ЖС, 239.