ОМИЛЯВАМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ОМИЛЯ̀ВАМ, ‑аш, несв.; омилѐя, ‑ѐеш, мин. св. омиля̀х, прич. мин. св. деят. омиля̀л, ‑а, ‑о, мн. омилѐли, св., непрех. Разг. Домилявам на някого. България му омиля и той тръгна към нея като към земята, на която трябваше да се поклони, преди да залезе животът му. Ст. Даскалов, ЕС, 278. — Милке, не плачи, всички мъже са такива!.. Щом им се роди момиче, сърдят се на жените си.. Няма да мине много време и детето ще му омилее. К. Петканов, ОБ, 226. Веднаж върнали се отдалеко, спомените не искаха да го оставят току-така, а и той не ги отпъди. Бяха му омилели. В. Мутафчиева, ЛСВ I, 16. — Хубав, стар бащин дом! — въздъхна Петър Габара. И спомни си, че скоро ще празнува петдесет и втора годишнина на своя рожден ден. И още по̀ му омиля наоколо всичко. Ив. Кирилов, Съч. II, 12. Керка ѝ потио говоре: / — Що ти, мале, керка омръзнала, / що ти бръже снаа омилела, / та си виеш до двое венчила — / снашин венец се от суо злато, / керкин венец от бела калина? Нар. пес., СбНУ ХLIV, 317.

ОМИЛЯ̀ВА МИ несв.; омилѐе ми св., непрех. Разг. Домилява ми.