ОПОРОЧЕН —Речник на българския език — алтернативна версия

ОПОРОЧЀН, ‑а, ‑о, мн. ‑и. Прич. мин. страд. от опороча̀ като прил. 1. Който е покварен, безнравствен, развален, развратен. "Ти-и-и... само ти си ми едничката радост в тоя опорочен дом", помисли си Матеев и застана прав пред скъпата си рожба. Д. Калфов, Избр. разк., 340.

2. За някаква работа, дейност, идея и под. — който се характеризира, отличава с нечестност, неморалност; компрометиран, опошлен, изопачен, нечестен. Правчанските даскали-социалисти пишат прошения за опорочени избори, пускат в урните огнени лозунги.. В замяна сопите на шайкаджии често ги дебнат из тъмните улици. Отеч., 1977, кн. 10, 14. Но все пак какви козове бяха то: злоупотребления на някои от министрите или валиите, кражби, разбойничества, в които бе замесен тоя или оня каймакамин, опорочени търгове, разорено еснафство, замряла търговия. Ст. Дичев, ЗС II, 504.