ОПУСТОСВАМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ОПУСТО̀СВАМ, ‑аш, несв.; опусто̀сам, ‑аш, св., прех. Остар. и диал. Кълна, казвам: "пусто да остане"; проклинам,пустосвам. Оная, злоезичната Пена Дивечка, пак ме яде тая заран. И такава врява дигна, толкова хора събра, че се видях в чудо. Сякаш в необрано лозе ме беше заварила, та гърлото си дереше да вика, да кълне и да опустосва. Б. Обретенов, С, 199-200. — Ти все така! Оставяш всичко на мен и все с тая проклета мина се оправдаваш, а пък аз се съсипвам от работа и... — не викай! — предупреди я той тихо, но със строг глас. — И не опустосвай мината, защото тя ни дава хляб! Ив. Мартинов, М, 70. В съседния двор една бабичка с разкопчана бяла риза.. кърпи с губерка дебел козлен чувал, опустосва го, гълчи му. А. Каралийчев, С, 297. Опустосва ѝ къщата, кълне синовете ѝ, .. защото с магиите си сполучила да омая чедото ѝ и да го тикне в кривия път. З. Стоянов, ЗБВ I, 137. Стоянка платно тъчеше, / кат го тъчеше, плачеше / и платно опустосваше: / "Пусто остало туй платно!" Нар. пес., СбНУ XXXVIII, 105. опустосвам се, опустосам се страд. и взаим.