ОПУСТЯЛ —Речник на българския език — алтернативна версия
ОПУСТЯ̀Л, ‑а, ‑о, мн. опустѐли. Прич. мин. св. деят. от опустея като прил. 1. Който е пуст, изоставен; безлюден, запустял, празен. Керванът спря. Няколко стотин очи се обърнаха назад и жадно погълнаха милото опустяло село, което приличаше на гняздо, откъдето са изхвръкнали уплашени птички. А. Каралийчев, ПГ, 79-80. Дружината сновеше като халтава от планина на планина, от поле в поле. Преминаваше през опустели села, нощуваше из горите. В. Мутафчиева, ЛСВ II, 45. И когато гъста тъмнина обгърна целия град — светлееха само прозорци тук и там.. или някой бързо ще премине по опустялата улица със запалена, димяща борина, четиримата чужденци свиха по една странична уличка. Д. Талев, С II, 14. Безлюдният, опустял път, който се виеше покрай реката ту по-близо, ту по-далече.. сякаш нямаше край. К. Калчев, СТ, 270. Погледна студено с едва уловима печал детето, изгасеното огнище, опустелия двор — и пак се отпусна на земята. П. Михайлов, ПЗ, 91.
2. За рафт, полѝца, съд и др. — който е празен, без съдържание, в който нищо не е останало; опразнен, изпразнен, пуст. Магазините отдавна зееха с опразнените си витрини и опустели рафтове. Д. Добревски, БКН, 98. Оголялата къща и опустелите полѝци показваха, че отдавна вече нямаше какво да се носи и продава. Ив. Вазов, Съч. XI, 95. Делвата зееше опустяла.
3. За лице, поглед, очи — който е безизразен, равнодушен, бездушен, безчувствен, празен. Като преглътна с мъка и погледна мрачно адютанта си, изправен с опустяло лице край вратата, той отново потъна в мисли. П. Вежинов, ВР, 122. Той стоеше прав насреща ни с втренчен и опустял поглед.
4. Разг. Пренебр. Проклет, омразен, противен; пуст. Сън сънувах, ой нерадост / опустяла младост, / Гроб в усоя, гроб сирашки / под шумата гъста. П. К. Яворов, Съч. I, 65. Не, ще го платя това опустяло прасе, от джоба си ще извадя и ще го платя. Съвр., 1975, кн. 2, 39. Изгони това опустяло куче, да не лае толкова много.
◊ Опустяло <дано, макар>! Опустял (опустели) <ви, му>! Пуст (пусти) <ви, му> опус‑
тял (опустели)! Разг. Грубо. 1. За проклинане на някого или нещо — да го постигне зло, да го няма. Когато бирникът си отиде, бай Пеню излезе на хармана, за да не слуша нескончаемите клетви на жена си... — Нещо ново, комшо? — пита Марангозът. — Опустяло! — ругае бай Пеню, хвърля една многосрична псувня по адрес на тази "демокрация" и запушва. Г. Караславов, Избр. съч. II, 279. Горският пак хвана чувала, а стражарят прехвърли шмайзера през рамо и приклекна да хване чувала за долния ръб. — Оставете бре, чуми! Опустял ви и законът, и коренът. Оставете ни хляба! Х. Русев, ПС, 162. — За Найдена такава жена тряба — да го пораздвижи, да го командува. — Пуста опустяла къща, дето жена ще командува. Г. Райчев, ЗК, 102. 2. За изразяване на яд, силно възмущение, недоволство по повод на някакво положение или неблагополучие в нещо. — Ох! Остарях, дъщее, уморих се! И не виждам, опустяло макар. Да имаше една чашка ракия в тоя мраз, белким ми се отворят зъркелите. Г. Караславов, ОХ, 293. — То хубаво е, джанъм, но бедни сте, / Недялко, / при тая немотия защо са ти дечица? / .. / Подсмърчал в къта тате и мъка го душала,/ какво ли да отвърне, нима му било леко. / Ах, тежка беднотия, ти пуста опустяла , / щом пречиш, както трябва, да се роди / човека! М. Недялков, Л, 8. 3. За означаване, че нещо е минало и няма никакво значение вече. Той [пастирът] разказваше за своята младост, — пуста опустяла, за ябанджийското момиче — златна ябълка, за тежката сватба, която се задава като тъмна мъгла от Балкана. К. Петканов, НЗХ, 29.4. За израз на разочарование, досада, отегчение или на пренебрежение, презрение към нещо ценно, на което се отдава голямо значение, но всъщност усилията за постигането му се оказват безрезултатни и безсмислени или ползата от него е нищожна. Мъжка работа е то, ако трябва скъпо да плати на доктора. Опустели му парите, и от банката може да изтегли. М. Яворски, ХСП, 86. Пазвантинът Желю излезе разгърден и с наметнато палто.. "Пуста му опустяла и работата и свободата! Да се скиташ като куче от сокак на сокак" Ст. Чилингиров, ПЖ, 78-81. Ех, пусти опустяле и стадо, и кучета, и бае Джуро, че и тоя кавал! — извика той с горчива досада. Т. Влайков, Съч. I, 1925, 8. Ами че да я зареже тая никаква работа, опустели му и парите, и намерата!... Станка знаеше, че не от лакомия отиде той на чакъла, а от нужда — пет гърла са зейнали в къщата му, идва и шестото. Г. Караславов, ОХ IV, 9.