ОТНИМАМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ОТНЍМАМ, ‑аш, несв. (остар. и диал.); отнѐма, ‑еш, мин. св. отнѐх, прич. мин. св. деят. отнѐл, прич. мин. страд. отнѐт, св., прех. Отнемам. Защото животът.. поглъща определеното за свободни занятия време, разстройва хубавото раположение на духа и често отнима всяка възможност да се посвети човек всецяло на онова, което му е присърце. Т. Влайков, Съч. III, 47. — Богородице, дево, божия майко, — зашъпна тя [калугерката], кършейки ръцете си — спаси го, продължи му и дните!.. Не му отнимай живота, не го откъсвай от света, за всички мои прегрешения ми въздай, владичице небесна, само него пожали, пощади го! Ст. Загорчинов, ДП, 169. А Господ ѝ е дал много дечица.. Но най-лошавото е това, че едно из тия дечица захваща да пооткрадва, захваща да полъгва, захваща да отнима чуждото.. и т. н. Л. Каравелов и Хр. Ботев, ЗК, 107. — Залюбих си, байчо, / енно момиченце, / ала ми го, байчото, / млого душ отнимат! Нар. пес., СбНУ ХLVI, 262. отнимам се, отнема страд.