ОТРО̀ЧЕ

ОТРО̀ЧЕ, мн. ‑та, ср. 1. Новородено, малко дете; бебе, младенец, отрок1. Следващата неделя в новата преспанска църква се кръстиха четири мъжки отрочета. Д. Талев, ПК, 634-635. В родилния дом нещата са ясни: идва на бял свят отроче от мъжки или женски пол, което още от първия ден на зачатието си е вече в голяма степен програмирано. К. Топалов, СТ, 21. Денят, когато щеше да са даде името на отрочето, ето, че отредом са набраха стари баби и дърти дядове, вещи магьосници. Ил. Блъсков, РК, 4. Рождението на онова отроче [Христос] във Витлеем, преди повечето от 1800 години, беше най-великото събитие в историята на света. ИЗ 1877, 446.

2. Остар. Вече отраснало дете, но още ненавършило пълнолетие; отрок. За детството на Исуса не се говори почти нищо в каноническите евангелия. Само у Лука (..) е поменат епизодът за дванайсетгодишното отроче Исус между книжниците в Ерусалимския храм. БР, 1931, кн. 7, 250. Чрез народното българско училище да могат невинните отрочета да успеят и са изучат в матерний си язик. ДЗ, 1868, бр. 44, 166. Карат [татари], мале, три синджира роби. / .., / децата, мамо, отделно беха. / Едно отроче ден и нощ писка. Нар. пес., СбВСтТ, 360.

Списък на думите по буква