ОТСТИВАМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ОТСТЍВАМ, ‑аш, несв.; отстѝна, ‑еш, мин. св. ‑ах, св., непрех. 1. Обикн. с предл. от. Ставам равнодушен, безразличен, преставам да се интересувам от някого или от нещо; охладнявам, изстивам. Тинка не беше усетила как през това време отстиваше постепенно от Герасим, докато най-после съвсем го забрави. Ст. Даскалов, СД, 290. Но в село се замълви — Станкул отстинал от Галунка. А. Страшимиров, А, 25. "Какво ще я карам да си мърси ръцете и тя! — .. — Като отида в София, аз сам ще я свърша!" А после се увлече в работа и отстина от тая история. Ст. Даскалов, СЛ, 281.

2. В съчет. с крат. лич. местоим. в дат. Ставам безразличен, нелюбим за някого, който престава да се интересува или да изпитва чувства към мене. — Знам аз — разплака се тя този път наистина, сълзите обилно падаха по бузите ѝ, — на четири гледаш да се отървеш от мен. Ако съм ти толкова отстинала, кажи ми — тръгна тя ридаеща към къщи. В. Нешков, Н, 272. — Работата ли ти е много, или... — не довърши тя. — Или? — Или съм ти отстинала? — тъжно прошепна момата. Д. Спространов, ОП, 283. Цялата челяд заскача весело около дошлия от фронта баща, поседнал мирно върху подаденото от стопанката му триножче.. Майката, жегната от страшно предчувствие, измени лик. Да не е нещо болен... да не е... А защо не помилва поне децата, поне малкото... — Пенко, от големите тегла да не ти са отстинали децата! Ст. Чилингиров, СБД, 74-76. Най-после почна да се убоява от себе си старата жена: чувствуваше, че досущ ѝ отстива .. той — Монко. А. Страшимиров, А, 51.