ОФИЦЀР

ОФИЦЀР м. 1. Лице от командния състав на войска, полиция или флот. Министерството на войната взе генерал Крилов, отличен строеви офицер. С. Радев, ССБ I, 307. Всеки пограничен офицер е длъжен веднъж в седмицата да пренощува в някой от постовете на заставата си. Й. Йовков, Разк. II, 42. Имат офицери, които познават твърде добре военния ред. НБ, 1876, бр. 6, 24. Артилерийски офицер. Кавалерийски офицер. Морски офицер. Действащ офицер. Офицер от запаса. Генералщабен офицер. Дежурен офицер. Школа за запасни офицери.

2. Воинско звание на лице от командния състав на войска, полиция или флот. Произведоха го офицер. Служеше и се готвеше за генералния щаб. Г. Стаматов, Разк. I, 79. Разжалваха го от офицер в редник по политически причини.

3. Остар. Чиновник, служител. Владетелите назначават публичните офицери, учреждават съдовищата, отварят пристанища, ползуват са от даждията, поставени със съгласието на колонистите и прч. Ч, 1872, бр. 18, 822.

4. В шахмата — фигура със заострен връх, която се движи по диагонал върху шахматната дъска. — Шах — каза Ленков,.. и заплаши царя с белия офицер. М. Грубешлиева, ПП, 243.

— От лат. officiarius 'служещ, служител' през нем. Offizier. — А. Дюма, Наполеон Бонапарт (превод), 1850. — Друга (остар.) форма: офицѝр.

Списък на думите по буква