ПАНАГОН —Речник на българския език — алтернативна версия
ПАНАГО̀Н1 м. Остар. и диал. 1. Нещо, обикн. пари, стока, което се дава в повече от уреченото (Н. Геров, РБЯ).
2. Товар, който се слага отгоре, по средата между двете дисаги на самара на товарно животно (магаре, кон и др.). Панагон коня поваля. Н. Геров, РБЯ IV, 9.
3. Мястото, където се слага този товар. Да натоваря мойта България в два коша плетени и на панагона една пиростия черна да бутна, ново огнище да скътам оттатък. В. Караманчев, ЧЗ, 19-20.
◊ На (в) панагон. Остар. и диал. 1. На туй отгоре, на всичко отгоре. Г. С. носеше леко на гърба си шейсетте си лазарника и пъргаво следваше шествието си към небето, и на панагон, имаше сила да пее! Ив. Вазов, Съч. ХV, 139. А на панагон излиза и един студен англичанин, та доказва, че женитбата не глядала ни на любов, ни на слободна воля. Лет., 1874, 170. 2. В повече. Аз му дадох "Черната стрела" и земах пищовете, оная пушка и сто гроша на панагон. Л. Каравелов, Съч. II, 37.
— Гр. παναγ{μτ.