ПАСПАЛ —Речник на българския език — алтернативна версия

ПАСПА̀Л м. 1. Брашнен прах, който се отделя при мелене във воденица, мелница и полепва по стени, предмети и хора наоколо. Всичко на него — от калпака до цървулите — беше плътно набито с воденичен паспал, което го издаваше, че е стар воденичар. П. Здравков, НД, 110-111. — Даскал Генчо не е за мелничарска работа. Той е слаб и от паспаля ще го хване охтиката. К. Калчев, ПИЖ, 113. Крояхме си план: да влезем през плочите, да накладем огън и, ако няма брашно, да си замесим хляб от паспал. Ив. Докторов, ЗД, 50. Настане глад, та съм сбрал паспал да раним децата. СбНУ XIIX, 782. Бръкни булка, извади пръстен, тай ладо./ Гореливо коте паспал ближе (мелничар). Нар. пес., СбВСт, 166.

2. Разш. Ситен прах, който се отделя при влачене на вълна, памук и под., и полепва по стени, предмети и хора. Под ударите на чука му [на дръндара] изскачаха черни и сиви парцали от вълна, самият той покрит с прах и паспал. Д. Спространов, С, 135. ^● Обр. Те [Анито и Петьо] се разхождат по безкрайно дългата алея между два реда тополи и момчето открива неповторима красота в иначе твърде досадния паспал на тополовия цвят, с който е наситен въздухът. ЖД, 1967, кн. 11, 15.

3. Диал. Брашно, с което се посипват месалите, за да не се лепи о тях тестото (Н. Геров, РБЯ).

◊ Изврял съм се като плъх от паспал. Диал. Излязъл съм пред хората с мръсни дрехи. Богат като воденичар с гюрултия и паспал, Диал. Много богат. Отърсвам/ отърся паспала някому. Диал. Набивам, напердашвам някого.

— От гр. πασπBλη 'пшенично брашно'.