ПЕЧАЛ —Речник на българския език — алтернативна версия
ПЕЧА̀Л1 ж. Поет. 1. Само ед. нечленувано. Скръб, тъга, мъка; горест, жал. Противоп. радост. Тя [Ирина] бе заета достатъчно от грижи за собственото си състояние, от тревогата за тази леност, досада и равна печал, от тези далечни признаци на меланхолия, които обхващаха духа ѝ. Д. Димов, Т, 479. В полумрака на това хладно и тъмно подземие сякаш по-лесно се достигаше безкрайното милосърдие, тихата и кротка печал на Исуса. Й. Йовков, Разк. II, 127. Погледът ѝ, в който винаги имаше израз на нежна печал, сега стана по-друг. П. Славински, ПЗ, 196. Там жени в забрадки черни тихо ходят,/ скръстили ръце, в печал глави навели./ Глухо шепнат, че боят се да разбудят клетите умрели. Ем. Попдимитров, К, 41. Пред тая кръв и рани страховити/ тъй силно бях покъртен от печал,/ че сълзи идеха ми на очите. К. Величков, Ад (превод), 235.
2. Прен. Само ед. Усещане за самота, безлюдност, запустялост, което се излъчва, навява отнякъде или от нещо. Околността беше еднообразна и тъжна, безнадеждна печал вееше от жълтите хълмове и малките келави горички, в които дремеха змии и гущери. А. Наковски, МПП, 175. Ще мога ли в часът, когато чезне/ вечерната печал, и Бог люлее/ на вечността желанията звездни,/ последната си песен да изпея? Н. Лилиев, Ст 1932, 90.
— От рус. печаль.
ПЀЧАЛ2 м. Диал. Печалба; печала. — Стига ми тоя говедарлък .. Ще ходя, рекох, на София, на печал ... Зарязах говедарлъка и се взех, та там ... София е това, мисля си, столица. Ст. Даскалов, ПЯ, 69. От трима братя двоицата отишли на печал, малкия и по-стария. СГ, 1894, кн. 1, 448.
— Друга форма: пѐчел.