ПИЧ —Речник на българския език — алтернативна версия

ПИЧ, пѝчът, пѝча, мн. пѝчове, м. 1. Остар. Простонар. Грубо. Извънбрачен син; копеле. Онези деца, на които родителите са незнайни, казват са незаконородени (пичове). Т. Шишков, ПХ (превод), 48. Той [Богоров] ни съветва да пишеме световна бивалица, наместо история.., пич наместо копеле. Знан., 1875, бр. 17, 271.

2. Развратник, мръсник, уличник. За военен министр да се назначал някой казак, защото досегашните български министри били пичове и дураци. С, 1894, бр. 1485, 4. Никога [Турция] няма да допусне да я дърпат за полите уличните пичове. Хр. Ботев, Съч. 1929, 168.

3. Разш. Жарг. Младеж, мъж, на когото може да се разчита, обикн. в някакъв лош смисъл. Като се уволни от казармата, не се върна на предишната си работа, а се сдуши с махленските пичове, охрана уж на бингото.

4. Нов. Жарг. Мъжествен мъж. Новият кмет е пич, харесва ми.

5. Диал. Израстък, издънка от стъблото на овощно дърво или лоза; филиз, младочка. Изрязват ся пичовете по стъблото и издънки около овошката. (През май) лозята ся връзват и прашат; пичовете ся чистят (А. Дювернуа, СБЯ, 1648).

— От перс. piè през тур. piç 'филиз на растение'.