ПЛЮНЧА —Речник на българския език — алтернативна версия

ПЛЮ̀НЧА, ‑иш, мин. св. ‑ѝх, несв., прех. Мокря, намокрям нещо с плюнка; наплюнчвам. Баба преде и плюнчи от време на време пръстите си, за да пресуква по-здраво нишката. К. Калчев, ПИЖ, 132-133. Дълго плюнчих края на конеца и се мъчих с налучкващи пръсти да вдяна иглата. Бл. Димитрова, ПКС, 28. Химическият молив тук и там Заяко плюнчеше, та писмото стана по-красиво, къде стои бледо и лъскаво, къде тъмно и виолетово. Й. Радичков, СР, 99. Ставрос бе успял да го захапе за ръката. Сега капитанът все още несъзнателно плюнчеше ухапаното място. П. Вежинов, ДБ, 158. Сигарите, ако ги държиме с устните си и ако ги плюнчиме с плюнката си, която гълтаме заедно с пушечният сок, могат да произведат силна болест в стомаха. Знан., 1875, бр. 20-21, 315. плюнча се страд. и възвр.

ПЛЮ̀НЧА СЕ несв., непрех. Остар. и диал. Като говоря хвърчат пръски (плюнки) от устата ми.

— От Н. Геров, Речник на блъгарский язик, 1901.