ПОБИТ —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОБЍТ, ‑а, ‑о, мн. ‑и. Прич. мин. страд. от побия¹ като прил. Който е забит или вкопан в земята, обикн. в изправено, вертикално положение. Той [Левски] открехна портата на високата ограда от побити колове и влезе във вътрешния двор. Ст. Дичев, ЗС II, 10. Мохамеданското гробище беше между два ската .. Трънясало стърнище с безразборно побити плочи. Б. Несторов, АР, 287. Старецът хвърля ямурлука си .. и тръгва към побития камък. Иска да прочете надписа на камъка. Й. Йовков, Разк. III, 71.

◊ Побит камък (варовик). Цилиндричен камък, изправен в земята, подобен на стълб, който бележи някакво място, граница, събитие и под. На юг от селището стърчеше висока жълтеникава скала като побит камък. Гр. Угаров, ПСЗ, 318. Като се изпра‑

вяше, забеляза, че полицаят беше седнал над чешмата, зад каменната плоча, където имаше побит варовик. Ем. Станев, ВТВ, 60.

? Нямам <ни> побит кол <в земята>. Разг. Нямам никакъв имот, къща и под. Тия чапкъни горят и правят прах и пепел, ама кое? Чуждото. Те нямат кол побит тука. Ив. Вазов, Съч. ХХII, 52. Стоя (заставам, изправям се) като побит кол. Разг. Стоя (заставам, изправям се) неподвижно и с изпънато тяло. Стоях като побит кол пред чиновете и едва шумоленето на децата ме окопити. Ст. Даскалов, БП, 54. Иде уж и той [Йонко] като другите на хорото, пък се изправи като побит кол някъде отстрани и чопли носа си. Ц. Церковски, Съч. III, 67.