ПОВИНЕН —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОВЍНЕН¹, ‑нна, ‑нно, мн. ‑нни, прил. Остар. 1. Виновен. — Ти мене прости, Събо — извика Момчил, — аз съм повинен за всичко. Да не ме беше прихващала мисъл за мъст, щеше да си здрав сега. Не, не, няма да умреш. Ст. Загорчинов, ДП, 147. Наистина, аз бях повинен, като земах тези пари без позволение. Ч, 1871, кн. 18, 571. Ще бъде твърде голяма неправда да накажеш толкоз души невинни, когато само един е повинен. П. Р. Славейков, ПИ, 22. — Ах! Чада мои! Колко би неблагодарни били и повинни, ако престъповахме неговите заповеди. Ем. Васкидович, ПП (превод), 3.

2. Като същ. повинният м., повинната ж., повинните мн. Виновник (в 1 знач.), виновният; повинник¹. Те ся върнаха при Йосифа, който им рече: — Не е никак праведно да теглят неповинните за повинния. Кр. Пишурка, МК, 174. Тогаз градоначалникът заповяда да дигнат повинния от между гостите, заведе го съдовището и го накара да стои прав и да ся съди с вдовицата жена. П. Р. Славейков, ПИ, 7.

ПОВЍНЕН², ‑нна, нно, мн. ‑нни, прил. Остар. Покорен, послушен. — Ако Бог така нареди — рече, — така и ще стане. Пък ние сме повинни на волята му. Вл. Свинтила, СЗЗ, 310. Лоши хора; груб народ ни наричат: .. Повинен е защото е будала, / че не прави и не върши що тряба, / но са стряска и от заец кат жаба. Ост, 1879, бр. 2, 1.