ПОВОДНИК —Речник на българския език — алтернативна версия
ПО̀ВО̀ДНЍК, мн. ‑ци, след числ. ‑ка, м. Диал. 1. Повод2; поводи, водило, поводило, поводилка, юлар, дизгини. Аз отпуснах поводника на коня и се оставих на инстинкта му. Ив. Вазов, Съч. VII, 86. Кесаджията възседна, намести нозете си в широките
ковани стремена и пое поводника, който му подаде Матьовият братовчед Вълчо. Ст. Сивриев, ПВ, 8. Нямам поводник, а добичетата ни са още млади, трябва да се водят. А. Страшимиров, А, 530. Пое [Стоил] поводника и подкара колата надолу по пътя. М. Смилова, ДСВ, 28. Той зави на конете очите и ги поведе за поводника (юлара). КН, 1873, 42.
2. Кон, който се води за повода. Да извадя, Бальо, да извадя, / три коня, три поводника, / да си дарито натваря. Нар. пес., СбНУ, XI, 45. Йове, моме Йове! Йова е повела / два кони на вода и два поводника, / eдин на брата си, други войновога. Нар. пес., СБНУ, XLIII, 529.
3. Начало на хоро. Хвана се Злата на хоро, / на хоро, на поводника, / до дваж ми, до триж обигра / и турчина са зададе. Нар. пес., СбНУ XXXIX, 154.
4. Човек, който води хорото; хороводец (Н. Геров, РБЯ).
5. Девер, който води невестата на венчавка. Аз му се, мамо, помолих: / — Побратиме ле, Йоане! / Викай мя девер поводник / Калини да деверувам, / Калини, на моето първо либе! Нар. пес., СбБрМ, 187.
6. Кърпа, с която девер води невестата на венчавка (Н. Геров, РБЯ).