ПОГЪЛЧАВАМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОГЪЛЧА̀ВАМ, ‑аш, несв.; погълча̀, ‑ѝш, мин. св. ‑а̀х, св., прех. и непрех. Диал. 1. Гълча малко, кратко време. Койкина баща не е човек неразбран, няма да му върже кусур, пък и да го посъди, да го погълчи — неговата дума е като бащинска. П. Тодоров, И I, 102-103. Няколко души пресрещнаха колата и погълчаха нещо с Османа. Ив. Вазов, Съч. VII, 136. Селяните погълчаха още за тая случка, после едни си отидоха, други останаха. Й. Йовков, ЖС, 166. — Имам дума да ти думам, / ситни дребни разговорки. / .. / Мало млочко поседеха, / поседеха, погълчеха. Нар. пес., СбНУ ХХХIХ, 119.

2. Само несв. Гълча от време на време, понякога. Като секи свекърът надуваше са вкъщи и по вън .. Заповядваше, погълчаваше, посъдваше, похокваше, тъй щото понапълни очите на снаха си. Ил. Блъсков, ПБ I, 55.погълчавам се, погълча се страд. погълчавам си, погълча си възвр. и взаим. — Ще слезем да починем в тая долчинка и там ще си погълчим на сянка — каза той. Ив. Вазов, Съч. ХII, 128. Тия двама хора изрядко си погълчаваха някоя дума тихичко и повечето гледаха към нас и като че искаха да проумеят какво говорим и за какво се смеем. Ив. Вазов, Съч. VII, 85. погълчава се, погълчи се безл.