ПОДСМЪРЧАМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОДСМЪ̀РЧАМ, ‑аш, несв., непрех. 1. Поемам периодично, от време на време шумно въздух през неизчистен нос, обикн. при хрема, плач и под. Най-малкото [момче], понастинало от влагата, подсмърчаше и с опакото на ръчичката си триеше носа. Б. Несторов, АР, 253. Зографа не откъсваше очи от селяните. Скрежът по веждите и клепките им бавно се топеше. Мъжете подсмърчаха, бършеха носове с ръкав. В. Геновска, СГ, 59. Кутулата хремаво подсмърчаше, удряше ръцете си една в друга до болка и псуваше наум. В. Нешков, Н, 187. // Плача, често задавено, без глас, като обикн. правя такова действие. — Тате, имам си свирчица — мама ми я купи за две яйца! — и Кирчо я наду. Димо протегна ръка, взе свирчицата и я запрати в огнището. Детето се разплака, обърна гръб на баща си и дълго подсмърча. К. Петканов, МЗК, 276. Той сърба кротичко лютивата фасулена чорба, подсмърча и гледа да скрие сълзите. Елин Пелин, Съч. II, 160. — Де, де! Не се лигави, не подсмърчай! Аз няма да остана там, не бой се. Й. Йовков, СЛ, 185. Преди два месеца почина младият ерген Кольо Денин. И сега майка му го оплакваше. Бабичките мълчаха, кръстеха се и подсмърчаха. К. Калчев, ПИЖ, 121. Да не съм те видял да подсмърчаш за играчки!

2. Разг. Стоя пасивно и съжалявам, като съм пренебрегнат или лишен от нещо, не мога да получа нещо желано, да заема някакво място и под. А честните, независимите натури гладуват по улиците или подсмърчат в кюшетата. Ив. Вазов, Съч. ХI, 192. Не виждаш ли, че с руските офицери не се тачим много. Те държат всички места от ротни командири нагоре, а ние подсмърчаме. В. Геновска, СГ, 173. — Аз си имам жена с четири деца, .. Ти-и-и! Ти да видим още колко ще имаш да подсмърчаш под чуждите прозорци и да ядеш бой като магаре! Д. Калфов, ПЮН, 49. — Ни един се не сети да отпущат и на нас бари едно шише. Гледаме и подсмърчаме, а те, .. пият си човеците. Ка не би ги грях. Н. Попфилипов, РЛ, 37. От този миг мисълта, че може да влезе в армията, не го оставяше на мира. "Дават добра заплата, хубави дрехи, уважение... — мислеше си Матейчо. — Ако не се махна сега, ако не се наредя тия дни, сетне ще има да подсмърчам отстрани." В. Нешков, Н II, 125.