ПОИМАМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОЍМАМ, ‑аш, несв. (остар. и диал.); поѐма, ‑еш, мин. св. поѐх, прич. мин. страд. поѐт и (остар. и диал.) по̀йма, ‑еш, мин. св. ‑ах, св., прех. и непрех. Поемам. Снахата на дяда Мита, .., като изпровождаше Панча .. с един хляб и със сахан гозба .., каза му: — Ха, па давно си останеш пак у нас. — Ще видим — каза Панчо, като поимаше вечерята. Т. Влайков, Съч. II, 120-121. Да пойма аз да плащам всичката Ј заплата, ще ми дойде тяжко. АНГ I, 283. Тоя сок растението поима из земята. Знан., 1875, бр. 1, 7. Мурад си фана Арфинка, / та си я метна на коня: / — Поймай, коня, .. / крадена мома ще карам / на Арда село големо. Нар. пес., СбНУ XXXIX, 14. поимам се, поема се, пойма се страд.