ПОИМАНЕ —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОЍМАНЕ, мн. ‑ия, ср. Остар. и диал. Отгл. същ. от поимам и от поимам се; поемане. Цонка хълцаше истерически, с остри изпъшквания и задушени поимания. Ив. Вазов, Съч. XXVI, 138. Влажността, острият землен дъх, който го удряше в носа, задухата там правеха тежко поимането му. Ив. Вазов, Съч. X, 128. Майката сяда, за да Ј [на щерка си] пише .. Тя задържа своите поимания, за да не стане твърде несносна на това, което тя обича. Б. Горанов, ЖГС (превод), 100. Чловеци, които много седят на едно място, трябва часто да поимат въздух .. наглъбоко. Въздух, в който свещи не могат да горят лъскаво, не е сгоден за поимане. НКАФ (превод), 82.