ПОКЛЮМВАМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОКЛЮ̀МВАМ¹, ‑аш, несв.; поклю̀мам, ‑аш, св., непрех. и прех. Обикн. св. Клюмам леко, за кратко време или до известна степен. Там [на кладенчето] си имаше / младо яловарче. / То тебе повика, / .. с ръчица, / ти нему поклюма / .. с ръкойка. Нар. пес., СбНУ VI, 47.

ПОКЛЮ̀МВАМ², ‑аш, несв.; поклю̀мна, ‑еш, мин. св. ‑ах, св., непрех. и прех. 1. Клюмвам малко, леко. След ихтиманската станция ние поклюмнахме пак, приспани от, не помня какъв, дипломатически въпрос. Ив. Вазов, Съч. XV, 112. Момичето рекло: — Какво търсиш, чичо? Татя ли? Да няма я да ти дава, я? Той [Хитър Петър] поклюмнал с глава. П. Р. Славейков, БП II, 15. Калиф го внимателно слушал, .., но пак калиф не е щел добре да верва тая проповедня; зато поклюмна малко с глава. Бълг., СбПер.

п II, 44. Че го с бесилка довели, / .., той си главата поклюмна, / Тодорка с него да иде. Нар. пес., СбНУ VI, 65.

2. Само несв. Клюмвам малко, леко от време на време. Баща му, сякаш прекарал дълга мъчителна болест, някак се клатушкаше на столчето си, поклюмваше глава и въздъхваше облекчено. Кр. Григоров, Н, 15.