ПОКЪНТЯВАМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОКЪНТЯ̀ВАМ, ‑аш, несв.;покънтя̀, ‑ѝш, мин. св. ‑я̀х, прич. мин. св. деят. покънтя̀л, ‑а, ‑о, мн. покънтѐли, св., непрех. Рядко. Кънтя малко, за кратко време; изкънтявам, прокънтявам. Когато стъпих на моста и покънтя, тогаз ме тръпки побиха. П. Р. Славейков, Избр. пр II, 48. На два реда ще тропнеме, / по три пъти ще скокнеме. / Да покънтят поляните. Ц. Церковски, Съч. II, 125. Покънтели ми са / два рога ковани / и два нековани. Нар. пес., СбНУ VII, 94. Що си, дъще, / невесела, / що ти е чело / потъмняло; / що ти сърпа / позвънтява, / паламарка / покънтява. Ц. Церковски, Съч. II, 150.