ПОЛИНЯЛ —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОЛИНЯ̀Л, ‑а, ‑о, мн. полинѐли. Прич. мин. св. деят. от полинея като прил. 1. Който е загубил здравия си, свеж вид; посърнал, повехнал. На прага се показа млада жена с хубаво, но малко бледо и полиняло лице. Й. Йовков, Ж 1945, 40. От прозорците гледат учудени — / изумени, сломени, отрудени — / полинелите в нужда лица. Н. Лилиев, С 1932, 140.

2. Обикн. за растителност — който не е свеж, който е пожълтял, изсъхнал; повехнал. Над хълмистите равнини,.., пъстрени тук-там от редките с полиняла шума дървеса,.., слънцето лееше своите топли приятни лъчи. Ив. Вазов, ЖИ, 88.

3. За място — който е покрит с такава растителност. Омарата трептеше над пожълтелите стърнища, полинели лъки и засъхнали угари. Ив. Вазов, Съч. X, 137. Равномерното скърцане сплиташе мислите му, унасяше го. Напомняше му .. за жеравите, що прелитаха над полинялото поле. О. Василев, ЖБ, 77. Дядо Матея се изви насам-нататък, търси да се загледа в нещо.. Наведе глава над полинялата си градинка: иска да помирише листата на индришето. П. Тодоров, И II, 38. Той се спря там и се вгледа в светлото ширине, в глухата и спяща още равнина, тъжна и полиняла и безконечно широка. Ив. Вазов, Съч. XIII, 34.