ПОЛИЧАВАМ —Речник на българския език — алтернативна версия
ПОЛИЧА̀ВАМ, ‑аш, несв.; полича̀, ‑ѝш, мин. св. ‑а̀х, св., непрех. и (рядко) прех. Остар. 1. Започвам едва да се забелязвам, да лича, да се виждам; едва проличавам. Вече поличава силата на белогривестия. След всеки удар, все бели пера хвърчат, по гребена на белия протича кръв. Й. Йовков, АМГ, 202. Няколко дни .. трудеше се той да направи хубав мъжки лик .. Кога поличаха резките на образа, Райна, без да ще, зазря ся на неговите работи. Ел. Мутева, РК (превод), 122.
2. Виждам се (в 1 знач.), забелязвам се (в 1 знач.), лича1 (в 1 знач.). Сега из неговия [на турчина] пояс не се подаваха сребърните дръжки на пищовите му — те бяха натикани дълбоко в пояса и не поличаваха отвън. А. Страшимиров, ЕД, 97. Болярски беше това — зъл и смел пристъпва, полича му и сянката из страшната мъгла. А. Страшимиров, ЕД, 197. Кръстано бяла-цървена, / я що е цвете в полето! / Що го не береш да носиш — / да ти поличи лицето? К. Христов, СК, 44.
3. Долавям се, забелязвам се (във 2 знач.), лича1 (в 4 знач.). На портата .. той потъмня малко и полича в лицето му мигом избликнала суровост. Поръча да му я [Петранка] доведат тука до портата да се прости с нея. Ц. Церковски, Разк., 120. Поетизацията на народния бит, оригиналната преработка на народните песни и вярвания е и тука налице, но наред с това поличава стремежът на автора да бъде по-конкретен и по-реалистичен. ТИ, 1926, бр. 32, 3.
4. Само св. Остар. и диал. Лича малко, кратко време (Н. Геров, РБЯ). поличава, поличи безл. Малко личи, забелязва се, започва да става ясно; едва проличава. Този път беше пил — полича още като влезе в стаята; беше някак нервно весел, разсеян и често втренчваше в мене замъгленият си поглед. Г. Райчев, Избр. съч. I, 191. Иван се силеше да не поличи с каква жалка радост го изпълва топлината на тази стая, как забравя и разговора, и делата си. В. Мутафчиева, ЛСВ II, 410. Изпитът и на двете учителки започва едновременно. Но още отначало поличава, че няма да бъде при равни условия. Ив. Карановски, Разк. I, 116.