ПОЛУТЪМЕН —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОЛУТЪ̀МЕН, ‑мна, ‑мно, мн. ‑мни, прил. 1. Който е доста, почти тъмен, но не е съвсем тъмен; полумрачен. Коридорът е полутъмен, осветен едва-едва от редки лампи. Б. Райнов, ГН, 119. В полутъмната църква гласът му [на попа] скърцаше сънно, и на себе си бе омръзнал. В. Андреев, ПР, 164. В малката, тясна работилничка на бай Гоце никога не проникваше слънчев лъч — тя беше полутъмна, изпълваше я сива дрезгавина. Д. Спространов, С, 68. В полутъмното помещение [на библиотеката] бе запалена слаба електрическа крушка. Ем. Манов, БГ, 114.

2. Като същ. полутъмно<то> ср. Място, където е доста, почти тъмно; полутъмнина. Като се поозърнахме, видяхме, че бащата на Миле, бай Кольо, е тук, но бе седнал в полутъмното към ъгъла. Кр. Григоров, Р, 57. — Ще се върна, ето, и ключ не съм си взела! — каза Емилия на майка си, като ѝ прошепна нещо на ухото, и затропка надолу по стълбището, където в полутъмното я чакаше Лили. Ст. Даскалов, СЛ, 250. На третия етаж в полутъмното [младежът] с мъка прочете табелката: "Тодор Ефремов, учител по латински език". М. Грубешлиева, ПИУ, 9.