ПОНАВЕЖДАМ —Речник на българския език — алтернативна версия
ПОНАВЀЖДАМ, ‑аш, несв.; понаведа̀, ‑ѐш, мин. св. понавѐдох, прич. мин. св. деят. понавѐл, св., прех. 1. Навеждам1 (в 1 и 2 знач.) малко, донякъде, леко, слабо. Като прекара пръсти върху дупките и като понаведе глава на една страна, той засвири. Й. Йовков, ЧКГ, 160. Архимандрит Наум понаведе очи, усмихна се неопределено и отговори. Й. Вълчев, СКН, 240. Като го [ученика] нахоква .., учителят го изправя пред първия чин, понавежда го, па .. почва да го удря с пръчката. Т. Влайков, Пр I, 219. Старецът понаведе глава към мен, за да бъде по-близо до ухото ми, и започна развълнувано да ми говори. П. Славински, ПЩ, 244. Вековните липи, понавели листата си, мълчат и не благоухаят като през пролет. А. Страшимиров, ЕД, 70.
2. Само несв. Навеждам1 (в 1 и 2 знач.) малко от време на време, понякога. понавеждам се, понаведа се страд.
ПОНАВЀЖДАМ СЕ несв.; понаведа̀ се св., непрех. 1. Навеждам се (в 1 и 2 знач.) малко, донякъде, леко, слабо. Малеев, .. се беше понавел над масата. Ст. Марков, ДБ, 18. Като че ли сега виждам да минава през двора неговата едра, .., широкоплещеста фигура, която не можеше да влезе в черковната врата, ако не се понаведе. Елин Пелин, Съч. IV, 59. Когато се понаведеше, главата на запасния полковник изглеждаше валчеста, като таралеж. Г. Караславов, ОХ IV, 219. Лицето на ловеца се изопна, .., отправи поглед към бориката, която се чернееше вляво. Понаведох се и забелязах една едра птица. Н. Хайтов, ШГ, 192-193. Понавеждам се повечко и неволно почвам да се вглеждам в мащериката. Т. Влайков, Пр I, 266.
2. Само несв. Навеждам се (в 1 и 2 знач.) малко от време на време, понякога. В ресторанта, .. единият от келнерите стоеше зад Адам и се понавеждаше почтително, за да изслуша какво му нарежда господарят. П. Славински, ПЗ, 58. Джевдет си тури дясната ръка на челото и силно се втренчи в турчина, като се понавеждаше малко и повъзпираше коня да върви по-тихо. Ц. Гинчев, ГК, 384. Тия хора бързаха, понавеждаха се колкото да не изпуснат пресните дири, оставени на земята от конски копита, и препускаха напред. Й. Йовков, ЖС, 84. — Ха върви сега с мене, ама се понавеждай, да не строшиш някой праг с главата си. Как можа тъй да порастеш! А. Гуляшки, ЗР, 124.