ПОНЕЧВАМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОНЀЧВАМ, ‑аш, несв.; понѐча, ‑иш, мин. св. ‑их, св., непрех. Със следв. изр. със съюз да. Правя движение или проявявам, показвам желание да направя нещо; наканвам се, поисквам. Иглика понечва да излезе, но като стига до външната врата, стремително се връща назад, сякаш търси къде да се скрие. Г. Крънзов, Избр. п, 55. Тъкмо двамата приятели понечват да пресекат улицата, светофарът сменя окото си. Пешеходците се спират на половин крачка. Бл. Димитрова, Лав., 150. — Пилците се броят наесен... Понечих да възразя, но се разколебах и млъкнах. Др. Асенов, СВ, 63. Понечихме като че ли да се прегърнем, сетне — като че ли да се потупаме свойски по рамото, но едновременно се опомнихме: здрависахме се сдържано-делово, както подобава на улегнали мъже. С. Йончев, С, 57. Покажеш ли си и там глупостта .., кажеш ли дума, или понечиш да земеш китка, която не е била приготвена за тебе, ядваш или безсолни думи, или кривата кобилица. К, 1886, кн. 14, V.