ПОНИЧАМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОНЍЧАМ¹, ‑аш, несв.; понѝкна, ‑еш, мин. св. ‑ах, св., непрех. Диал. Навеждам надолу глава, поглед. Георги си долу понича / и дребно сълзи порони, / че си у дома отиде, / измъкна дърво рудовно, / та го на царя занесе. Нар. пес., СбНУ XXV, 57.^● Нар.-поет. ником поничам. Кога наближат до нея [кулата] ником поничат и идат мълчешком. С. Радулов, ГМП (превод), 118. Дорде си Сандо издума, / из пояс кама извади, / че мушна Славка в сърцето. / Славка си ником понича, / милно си братец изгледа. Ц. Церковски, Съч. II, 205.

ПОНЍЧАМ², ‑аш, несв. (диал.); понѐча, ‑иш, мин. св. ‑их, св., непрех. Понечвам. В изморените и кестеняви очи поличава някакво желание, ала щом съгледва мъжа си вслушан, лицето ѝ се променя, очите ѝ светват болезнено и понича да се върне. Ив. Кирилов, Ж, 5. Лисицата стана неспокойна. Ту поничаше да тръгне, ту се спираше. После изведнъж се насочи към селото. Ем. Станев, К, 42. Тикам парите в ръката ѝ .. Цяла трепери и понича да ми целува ръцете. Ем. Станев, А, 197-198.