ПОНОС —Речник на българския език — алтернативна версия
ПО̀НОС1 м. Диал. Помен с гощавка за покойник. Излишно е да споменуваме общите трапези при сватби, умирания и поноси, които и сега са запазени на доста места, но повече като въпрос на показ и отбор на домакин и гости, отколкото като сърдечни, изпълнени с човещина събирания. Ив. Хаджийски, БДНН I, 77-78. Антирелигиозността на левичарските среди в селото също изключи много хора от общите трапези с подчертана религиозна форма: курбани, поноси, задушници. Ив. Хаджийски, БДНН I, 80.
ПО̀НОС3 м. Остар. и диал. Укор, упрек, порицание; укоризна. Укор ний бяхме, хула и понос / на сичките съседни нам народи, / в очи ни казваха .. / род прост. Ч, 1872, кн. 13, 709. ПОНО̀СВАМ1, ‑аш, несв.; поно̀ся, ‑иш, мин. св. ‑их, св., прех. и непрех. 1. Нося1 малко, за кратко време. Тодора остана с него и взе вилата от ръцете му, като кротко му каза: — Нека и аз да я понося, ти се умори! К. Петканов, БД, 86. Гърнето, да кажем, ще го понося, ще го тупна в земята и ще кажа, че съм го изтървал случайно. Чудомир, Избр. пр, 188. Ръкавица поносиш няколко дни и тя ся разваля, а тънката кожа на ръцете си носим до живот, а тя не ся изтрива. Й. Груев, Лет., 1869, 85. "Заиме, любе Заиме, / къде се сбираш, торнуваш, / .. Я ще със тебе да идам, / а га се, любе, умориш, / кончето да ти подържа, / пушката да ти понося." Нар. пес., СбВСт XXXIX, 270-271. "Пооди, либе, поноси, / доде си млада, зелена, / доде ти, либе, прилега!" Нар. пес., СбНУ XLIV, 418.
2. Само несв. Нося1 понякога, от време на време. Няма кой да го погледне — от глад щеше да умре .., да му не поносвах туй-онуй. Ив. Вазов, Съч. IX, 129. поносвам се, понося се страд.