ПОНЯВГА —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОНЯ̀ВГА нареч. Остар. и диал. Понякога; понявгаш, понякогаш. — Чуваш ли ги тия, дето пеят всяка вечер?... Все млади мъже са, невести и малки деца са оставили долу в равнината. Е, понатежава им понявга, ама не им е затуй песента. Б. Геронтиев, Б, 12. На хубост и воля всеки ли мой да се радва, Милкано? Защо ми е додявала и отбор дружина, защо съм махвал ръка и на сговорни другари понявга! П. Тодоров, Събр. пр II, 209. Пътьом с козите събираше съчки, сама сечеше някое изсъхнало дърво, сама го цепеше и сещаше ли понявга мъката на своя сиротен живот, въздъхваше — па стисваше устни. П. Спасов, ГЛЗЗ, 6. Душата си цяла лейше в едно слово, / понявга чело си мръщеше сурово / и там се четеше, и укор, и гняв, / и душа упорна, и железен нрав. Ив. Вазов, Съч. I, 171.