ПООБИЖДАМ —Речник на българския език — алтернативна версия
ПООБЍЖДАМ1, ‑аш, несв.; пообѝдя, ‑иш, мин. св. ‑их, св., прех. Обиждам1 леко, малко. Кипна ли, не си зная езика. Пообидих го. В. Ченков, ЗХ, 109. Той взе да си поотпуска краката, докато най-сетне тръгна съвсем свободно. Чак тогава слугата метна поглед към ботушите, изгледа ги, но не каза нищо. Туй пообиди Живка. Ил. Волен, БХ, 154. — А сега да му хапнем по един сладолед. — Е, ти ме пообиди, ама от мене да замине — усмихна се Бодко. — Ще дойда, за да не те обидя и аз. В. Ченков, СНД, 52.
ПООБЍЖДАМ СЕ несв.; пообѝдя се св., непрех. Обиждам се леко, малко. — Аз подразбрах тогава, че ти се иска по-активно да се включиш в съпротивата .. Дори се пообиждаш, че крия от тебе какво вършим? П. Славински, ПЩ, 95. Всички сърбаха или топяха от .. общ сахан. Посегна и Георги .., но се усмихна примирително и рече: — Не бива така, сички от един сахан. Во Виена това и най-сиромасите не го правят. — Е, во Виена... Други люде са там — дигна рошавите си вежди Миро и сякаш се пообиди от бележката на сина си. Д. Талев, ПК, 605. — Има си хас да бия за удоволствие — пообиди се старият кадър. — Биех го да го направя човек. Б. Априлов, СбСт, 1957, 195. Милутин дори се пообиди — не беше съвсем млад, макар флотската униформа да го подмладяваше. П. Вежинов, ДБ, 98-99.
ПООБЍЖДАМ2, ‑аш, несв.; пообѝда, ‑еш и ‑иш, мин. св. ‑о̀х, прич. мин. св. деят. пообишъ̀л, ‑шла̀, ‑шло̀, мн. ‑шлѝ, св., прех. Диал. Обиждам, обхождам, спохождам набързо или от време на време. — Какво си правиш, како Дино? — викам ѝ отгоре. — Добре съм, невясто Богданице — .. — Рекох да пообида дръвчетата, че нящо ми са домилеле. Т. Влайков, Съч. II, 302. Дошло на ум на Пенча да пообиди Минка, не за друго, но защото знаеше че у тях има хубаво вино. Ил. Блъсков, СК, 50. Старата му утегнала майка, коя на рядко стъпваше у къщата на мъжа си, и то когато син ѝ го нямаше, крадешком дохождаше само да си пообиди внучките. Ил. Блъсков, ПБ II, 121. пообиждам се, пообида се страд.