ПОСМЯВАМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОСМЯ̀ВАМ, ‑аш, несв.; посмѐя, ‑ѐеш, мин. св. посмя̀х, прич. мин. св. деят. посмя̀л, ‑а, ‑о, мн. посмѐли, св., непрех. Обикн. със съюз да и следв. гл. Проявявам смелост да направя, да извърша нещо; осмелявам се, решавам се, дръзвам. — Никой досега не е посмявал да ми каже такива думи. Й. Йовков, ЧКГ, 91. Оставаше най-страшното — те са били разкрити. Тая мисъл бе завладяла всички, но никой не посмяваше да каже първата дума, сякаш самата дума можеше да причини нещастието. П. Вежинов, ДБ, 84. Разузнавачите не бяха посмели да се отдалечат много, за да не загубят четата. Л. Дилов, ПБД, 61. Цяла нощ майката не мигнала. Как ще посмее да каже на царя, че иска дъщеря му за снаха? А. Каралийчев, ТР, 132. — Изобщо след случката в чифлика аз не бях на себе си. В начало помислих да кажа всичко на мъжа си, но не посмях. П. К. Яворов, Събр. съч. III [еа].