ПОСТОВИ —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОСТОВЍ, ‑а̀, ‑о̀, мн. ‑ѝ, прил. 1. Който се отнася до пост¹; постов. На два пъти той пита постовите милиционери за улицата и най-после се озова на една права и широка улица, близо до казармата. В. Нешков, Н, 364. Само един от постовите войници избягал с пушката си, две бомби и петдесет патрона. П. Здравков, НД, 211. В паметта му бяха останали само високата ограда, обвита с бодлив тел, постовите кули с постоянно дежурещите големи полицейски кучета. Ж. Колев и др., ЧБП, 152. Постовият стражар ни пусна, без да ни пита кои сме и какви сме, а когато позвънихме, сам господин министърът излезе, отвори ни и най-любезно ни прие в работния си кабинет. Хр. Радевски, Избр. пр III, 159. По едно време вън залаяха кучетата — не Видра и Ханджар, те не лаяха, който и да додеше, а другите, постовите кучета. Й. Йовков, ЧКГ, 182. Постови стрелочници.

2. Като същ. постовѝ<ят> ед., постовѝ<те> мн., м. Обикн. членувано. Военно лице, което дежури на пост¹. Носех менче с масло, .. и един голям домашен хляб. На края на селото ме спря постовият: — Къде с тоя голям хляб, моме? В. Турийски, Д, 62. Преместили ме бяха във Варненския затвор .. Отворих прозорчето и като внимавах да не ме зърне постовият от кулата, проврях ръка между стъклото и решетката. М. Кюркчиев, ВВ, 13. В "Торино" пак говореха за предстоящата война. Бил убит някакъв чауш от наши граничари, понеже турските постови чрез измама убили пограничния капитан Георгиев. Ем. Станев, ТЦ, 116. И тук прозорците не светеха и освен прозевките на постовия нищо не тревожеше нощната тишина. К. Георгиев, ВНП, 48.