ПОТИХОМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ПО̀ТЍХОМ нареч. Поет. 1. Тихо, на тих глас, едва чуто, шепнешком; тихом. Насаме потихом.. си нещо шепнаха те двама тамо в къта. П. П. Славейков, КП ч. III, 33. Ей горица, горо ми зелена, / .. / що си толко рано повехнала, / .. / Горица му потихом говори: / .. / если питаш, право да ти кажем. Нар. пес., СбАД, 63.

2. Безшумно, незабелязано, тайно; тихо, тихом. Слепи бяха прозорците на старите паянтови домове, а .. в една къща няма ли гълчава и хора, значи потихом и подло е намерила пролука и се е настанила смърт‑

та. С. Северняк, ИРЕ, 250. Мразеха го, ала се бояха от него. Той .. накара да .. се отнасят с уважение към него, въпреки тъмното минало, за което потихом се говореше из село. Зл. Чолакова, БК, 65. По-тъмни от дънери в тъмното селяни / потихом им даваха хляб от харманите. Н. Вълчев, Худ. С I, 323. // Неусетно, незабележимо, полека; тихом. Затова те и пращам във Враняк. Мисионер да бъдеш.. При антихристи и черни езичици отиваш .. Гледай потихом в сърцата им да влезеш, че вземат ли те на ура — друго село трябва да ти дирим. О. Василев, ЖБ, 336-337. Вперя орлев взор / в небесни висини, където в път уречен / потихом месечко към чужди край далечен, / усмихнат, е повел звездици плах керван. П. П. Славейков, КП ч. III, 44.

— Други (диал.) форми: потѝом, потѝон.