ПОХИТА —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОХЍТА ж. Поет. Похищение, похитителство. Дордето той [фашизмът] със сатанинска радост / обезчовечва слаби духове, / тя [Лиляна] брани от похита всяка младост, / човеци със характери кове. Бл. Димитрова, Л, 282. С пожари и злини, с безмилостни похити, / с грабителства, убийства, с безпощадна сеч, / безспир България раззаряли татари и сеели / сред населението страх. В. Марковски, ПЗ, 289. Аз ида от край на похита и смърт. Н. Лилиев, Зв, 226.