ПОШЛОСТ —Речник на българския език — алтернативна версия

ПО̀ШЛОСТ, ‑тта̀, мн. ‑и, ж. Книж. 1. Обикн. ед. Качество или проява на пошъл; безвкусица, простащина, низост, извратеност. Той се впускаше да ми разправя как е прекарал нощта и на мен ми идваше до гуша от мръсотии, но го слушах, защото знаех, че не е вярно. После си тръгвах нагоре и носех в душата си горчилка и си мислех за пошлостта и празнодумието на този човек. Съвр., 1975, кн. 2, 8. Не, Бахче‑

вански не беше прав и не можеше да е прав — всяко време си има своята пошлост, но и своята чистота, нужно бе да се вярва на хората. Ем. Манов, БГ, 235. В това представление ["Три сестри"] диша протестът на великия хуманист против живота, който осакатява и принизява, ненавистта му към пошлостта, диша страстната му любов и жажда към пълноценния красив живот. Г. Гочев, Т, 1954, кн. 3, 24. Слепият случай, .. дойде му на помощ само да посее в душата му още по-силен и отровен песимизъм. И как тъй все пошлости и подлости! Ни един светъл проблясък! Ив. Вазов, Съч. Х, 86.

2. Обикн. мн. Пошли думи. Затуй ли, че в тяхното общество ти или като дъб мълчиш, или разтваряш уста само да бръщолевиш пошлости и глупости? Ал. Константинов, БГ, 51.