ПОЩУРЯЛ —Речник на българския език — алтернативна версия

ПОЩУРЯ̀Л, ‑а, ‑о, мн. пощурѐли. Прич. мин. св. деят. от пощурея като прил. Разг. Който е станал (като) щур. Дядо Костадин застана на чердака и загледа тълпата. Какво търсеха тия пощурели хора в неговия двор? К. Петканов, СВ, 137. Слави стоеше с отворена уста. — Ама че работа! Пощурял челяк — щеше да ме заколи. Ама че работа! А. Каралийчев, ПГ, 15-16. Него милее баба Димка и за него са тия нейни припадки от месец насам. Прилошее ѝ, и зареди през запенени уста мили думи за Димча — за ненагледния техен внук Димча. От мисъл е то нейното и ще мине то, но не свършва война, не утихва пощурял свят. Ц. Церковски, Съч. III, 158.