ОСТЕН —Речник на българския език — алтернативна версия

ОСТЀН м. 1. Дълга, тънка тояга със заострен връх, обикн. с железен накрайник за подкарване на едър рогат добитък (волове, крави, биволи). Маринко блъскаше припряно с остена едрите, бели, охранени волове, бързаше да влезе веднъж в двора си. Г. Караславов, ОХ II, 625. Кираджии викат, псуват добичетата си, бутат ги с остена да вървят по-бърже. Ил. Блъсков, СК, 59. На колата стоеше едно момченце на 14-15 години, което държеше един лесков остен и караше воловете. Ц. Гинчев, ГК, 44. Младен водеше биволите, а Петър с дълъг остен вървеше встрани. К. Петканов, БД, 64-65.

2. Диал. Мярка за пътя на слънцето и луната по небосклона. Времето не само в различните селища, но и в един и същ град се е определяло по най-различни и своеобразни "часовници" — по видимото движение на слънцето и на звездите, на око, на остени. Пр, 1953, кн. 1, 62. Слънцето се бе издигнало вече два остена над планината, където се провиждаше зелената гора. Кр. Григоров, И, 12. Месечината беше се издигнала вече няколко остена, когато Рашко долови далечния лай на чифлишките кучета. К. Петканов, ЗлЗ, 94.

◊ Мушкам (ръчкам) с остен някого. Разг. Насила принуждавам някого да върши някаква работа. — А ти защо не се досети сама, мари? .. Или чакаш само с остен да те ръчкат! Г. Караславов, ОХ III, 515.